Седна синът на Мария до дънера на старата маслина и започна да яде спокойно; колко вкусен беше този хляб, колко студена водата, а двете маслини, дето старицата му даде за катък, колко сладки бяха, с малка костилка, месести като ябълки! Дъвчеше спокойно, ядеше, чувстваше как тялото и душата му се сливаха, бяха станали в този миг едно цяло, поемаха с една уста хляба, маслината, водата и се радваха и двамата, и се хранеха. Старицата, опряна на малката пещ, му се любуваше.

– Гладен беше – каза му тя и се засмя, – яж, млад си, път още много пред теб, грижи много; яж, да набереш сила, да издържиш.
 
Отчупи му още един крайщник, даде му още две маслини, привърза припряно чембера си, който се бе смъкнал от главата й и беше разкрил проскубания й череп.
 
– Закъде с добром, момчето ми? – попита го тя.

– За пустинята.

– Закъде? Какви ги приказваш!

– За пустинята.
 
Старицата сбърчи беззъбата си уста, погледът й стана сърдит.

– За манастира ли? – изкрещя тя с неочаквана ярост. – Защо? Какво ще търсиш там? Не ти ли е жал за младостта ти?
 
Младият човек мълчеше; старицата поклати проскубаната си глава; изсъска като змия.

– За да намериш Бога ли? – попита тя саркастично.
 
Чу се, почти безплътен, гласът на младежа:

– Да...

Старицата тури един ритник на кучето, което се мотаеше в слабите й като клечка крака, пристъпи към младежа.

– Ех, нещастнико – извика тя, – ами че Бог не се намира в манастирите, намира се в къщите на хората! Там където има мъж и жена, там е и Бог; там където има деца и грижи, и готвене и кавги и сдобрявания, там е и бог. Не слушай какво разправят скопците като не стига до гроздето, лисицата казва, че било зелено! Този, дето ти викам аз, домашният, а не манастирският, е истинският Бог; на него да се кланяш; а другият е за скопците и дембелите!
 
Говореше старицата, и колкото повече говореше, толкова повече се разпалваше; приказва, крещя, изкара си яда, успокои се, побутна младия човек по рамото.

– Прощавай, момчето ми – каза тя, – но имах един син, голям колкото теб, една сутрин умът му мръдна, отвори вратата, замина, отиде в манастира в пустинята, при Лечителите, зло да ги сполети дано и никога да не се изцерят!

И го загубих. И сега току слагам-вадя от пещта, но кого да нахраня? Децата ми ли, да речеш? Внуците ми ли? Останах като изсъхнало дърво.
 
Помълча малко, избърса очите си, поде отново:

– Години вдигах ръце към Господа, виках: "Защо се родих? Имах един син, защо ми го взе?" Виках, виках, но къде ти да чуе! Само веднъж, на празника на пророк Илия, видях среднощ как небето се отвори. "Викай, като си нямаш работа!" – чух един гръмък глас, и небето пак се затвори; оттогава 
не виках повече!
 
Синът на Мария стана; подаде ръка, за да се сбогува със старицата, но тя си отдръпна своята; и започна пак да съска като змия.

– Пустиня, така ли, пустиня ти се е дощяла на твоя милост? Ами че нямаш ли очи, момчето ми? Не виждаш ли слънцето, лозята, жените? Хайде, ти казвам, в Магдала, и си гледай здравето! Не си ли чел никога Писанията? Аз не ща, казва Господ, не ща молитви и пости; искам месо! Което ще рече: 
искам да ми правите деца!

– Остани със здраве, стрино – каза младият човек. – Господ да ти плати за хляба, с който ме нахрани.

– Господ да ти плати и на теб, дете мое, – отвърна старицата по-меко – Господ да ти плати и на теб за доброто, което ми стори; отдавна не е минавал край съборетината ми мъж; и ако пък минеше някой, той биваше старец...
 
Прекоси отново лозето, прескочи оградата, излезе на пътя.

– Не мога да гледам хора – промълви той, – не искам; и хлябът, дето ти го дават, горчив. Един е пътят към Бога, този, по който поех днес; минава сред хората, не се докосва до тях и извежда в пустинята. Ах, кога ще стигна!
 
Думите му още звучаха, когато зад него избухна смях; извърна се изплашен; един смях без уста бе разбушувал въздуха, съскащ, злъчен, недоброжелателен.

– Адонаи! – изтръгна се от свитото му гърло вик. – Адонаи!

И гледаше с настръхнала коса въздуха, който се смееше гръмко; хукна като обезумял; и веднага се разнесоха стъпките на двете ходила, които пак тичаха подире му.

– Всеки миг ще ме настигнат... Всеки миг ще ме настигнат... – мълвеше той и тичаше.

Жънеха още жените, носеха мъжете снопите на хармана, а малко по-нататък други отвяваха; горещ ветрец духаше, подхващаше сламата, поръсваше с позлата земята и оставяше тежкото жито да се трупа на хармана. Грабваха минувачите шепа жито, целуваха го и пожелаваха на стопаните: "И 
догодина!"
 
Отвъд, между два хълма, се появи Тибериада; голяма, новоизградена, езичница, изпълнена със статуи и театри, и кръчми и нашарени жени.

Синът на Мария, само като я видя, се изплаши; веднъж, още като дете, беше ходил с чичо си, равина, когото бяха повикали да прогони злите духове от една знатна римлянка; яхнал я беше, божем, демонът на къпането, излизаше навън по улиците чисто гола и гонеше минувачите. Влязоха в двореца й и 
тъкмо по това време благородничката пак я бяха хванали бесовете, и тичаше, дибидюс гола, към външната врата, а робините търчаха подир нея да я хванат.
 
Препречи й с тоягата си пътя равинът, спря я; а тя, щом видя момчето, се нахвърли върху него; изпищя синът на Мария и припадна; и оттогава, щом си спомнеше за този безсрамен град и се разтреперваше.

Никос Казандзакис   На родения на остров Крит писател, занимавал се страстно, макар и освободен от догматиката, с християнската вяра, църквата отказва погребение според християнските канони. Последен покой Казандзакис, починал от левкемия по време на болничен престой във Фрайбург, Германия, намира в Ираклион, в родния му Крит, където е погребан . На надгробната плоча са изписани неговите думи: "Не се надявам на нищо, не се страхувам от нищо, свободен съм!" Бил е предложен за Нобелова награда за литература през 1957 г., но тя е спечелена от друг голям автор – французинът Албер Камю.

 

Световноизвестен писател, един от любимите ми... "Последното изкушение" е много силен роман, пресъздаващ реалистично живота на Исус... Казандзакис споделя, че е плакал, като го е писал...