Пърл Харбър, голямото предателство?

В осем без пет, на седми декември 1941, повече от сто японски бомбардировачи внезапно атакуват американската военно-морска база в Пърл Харбър поставяйки началото на най-големия разгром във военната история на САЩ. За малко повече от час японците унищожават или изваждат от строя девет линейни кораба, един крайцер и два танкера, както и стотици самолети, които така и не успяват да излетят от пистите. Загиват хиляди американци, а японската флота постига мечтаното военно-стратегическо равновесие със САЩ в Тихия океан, подготвяйки грандиозното си настъпление в южните морета.

Вече шест десетилетия историците си задават въпроса, защо американското военно командване в региона проявява такова

Престъпно безгрижие

въпреки наличието на достатъчно косвени данни за подготвяното от японците нападение? Някои обаче смятат, че в случая съвсем не става въпрос за проява на безгрижие или на некомпетентност. Защото има повече от достатъчно доказателства, че правителството на Съединените щати и президентът Франклин Делано Рузвелт, в частност, не просто са знаели за подготвяния от японците удар срещу базата в Пърл Харбър, но и съзнателно не са предприели нищо за да предотвратят последиците от него. Обяснението за подобно поведение, в общи линии, е следното. Рузвелт е твърдо убеден, че Америка на всяка цена трябва да се намеси във войната, вече бушуваща в Европа. Убеждението му се усилва особено след поражението на Франция през юни 1940. След срещата си с президента

Така, през лятото на 1940 Рузвелт нарежда на американския Тихоокански флот да се предислоцира от базите си на Западното крайбрежие в Хавай. Когато командващият адмирал Ричардсън се опитва да протестира, посочвайки, че базата в Пърл Харбър е силно уязвима за въздушни и торпедни атаки, моментално бива уволнен. На 7 октомври 1940 аналитикът от флотското разузнаване Маккълъм предава на президента меморандум от осем точки, за това как Япония може да бъде накарана да атакува САЩ, сред които е и предложение за налагане на петролно ембарго. С течение на времето и осемтте точки са реализирани на практика. На 23 юни 1941 (ден след немското нападение срещу СССР) вътрешният министър на САЩ Харолд Айкс специално подчертава в писмо до Рузвелт, че: “Налагането на петролно ембарго срещу японците би облекчило евентуалното ни по-късно влизане във войната. Нужно е обаче да намерим подходящия

Месеци преди атаката

срещу Пърл Харбър американските разузнавателни служби разполагат с японските шифрови кодове, а всички прихванати съобщения са били предавани директно на Рузвелт. Така, на 24.09.1941 във Вашингтон получават заповед на командването на японския флот в Токио до консула на страната в Хонолулу (Хавай), да уточни точното разположение на американските кораби в пристанището Пърл Харбър. Командирите на въпросните кораби обаче, въобще не са уведомени за това.

Днес, 60 години по-късно американското правителство все още отказва достъпа до десетките подобни съобщения, “от съображения за националната сигурност”! Междувременно, на 25.11.1941 военният министър Стимсън записва в дневника си, че Рузвелт е споделил пред него за очаквано японско нападение в близките дни и дори е поискал съвет “как да

На 25 ноември президентът получава послание от Чърчил, че Япония ще атакува САЩ до края на първата седмица на декември. Вместо обаче да се опита да избегне конфликта, Рузвелт нарежда на държавния секретар Хъл да изпрати до Токио провокационен ултиматум, фактически означаващ война. На 26.ХІ.1941 Вашингтон нарежда на самолетоносачите “Ентърпрайс” и “Лексингтън” моментално да напуснат Пърл Харбър. Така базата е лишена от почти половината си самолети, т.е. от реална защита. Същият ден държавният секретар Кордел Хъл ултимативно изисква от Япония да се изтегли от Индокитай и Китай, което посланикът на САЩ в Токио квалифицира като “фактическо обявяване на война”. На 29.ХІ. Хъл споделя пред репортера на “Юнайтед прес” Джон Лейб, че Пърл Харбър ще бъде атакуват на 7 декември. На 1.ХІІ. Службата на флотското разузнаване в Сан Франсиско установява точното местоположение на огромния японски флот, насочил се към Хаваите. Четири дни по-късно, Рузвел пише на австралийския премиер, че “през следващите три-четири дни нещата с японците ще се изяснят окончателно”.

Особено показателно е поведението на американския президент в

Деня на атаката

Хари Хопкинс, който е насаме с Рузвелт, когато се получава съобщението за нападението срещу Пърл Харбър, свидетелства, че президентът въобще не е изненадан и дори изразил “облекчението си”. По-късно Хопкинс добавя, че никой от членовете на кабинета не демонстрирал особено вълнение, защото “всички бяхме убедени, че истинската ни цел във войната е Хитлер, а японците просто

Прес-секретарят на Рузвелт Джонатан Даниелс, на свой ред отбелязва: “Ударът, който понесохме бе много по-силен от очаквания….но рискът си струваше, дори и загубите, които претърпяхме, си струваха”. На срещата в Техеран през 1943 американският президент потвърждава пред Сталин, че “ако японците не ни бяха нападнали, изпращането на американски войски в Европа би било много проблематично”.

Един от най-известните съвременни американски историци Джонатан Толанд, отбелязва в книгата си “Безчестието – Пърл Харбър и неговите последици” : “Можем ли да си представим президент, който сред като на 6 декември е получил поредното съобщение, потвърждаващо предстоящото японско нападение

Атаката срещу Пърл Харбър

В случая не може да се говори за “грешки”. Защото всичко застава на мястото си, ако допуснем, че и президентът и, “вътрешният му кръг” са знаели за нападението”.

По-късно Чърчил потвърждава, че Рузвелт и съветниците му “бяха наясно за непосредствената цел на своите противници. Японската атака срещу САЩ всъщност безкрайно опростяваше задачата им. Затова не можем да се учудваме, че те са знаели за нея (макар и да не са оценявали мащабите и), смятайки загубите за по-маловажни от факта, че американската нация най-после ще бъде обединена и готова за война”.

Истинската мишена Адолф Хитлер лекомислено влиза в капана, когато три дни по-късно, на 10.ХІІ.1941, допуска най-голямата грешка в кариератата си и, обявявайки война на Америка, предопределя германския разгром в нея. Впрочем, това не е всичко. Защото, както твърди и Джонатан Толанд: “Тъкмо този модел на политическо поведение по-късно превърна Америка в световна суперсила, а по-късно и в империя. Той нанесе жесток удар на изолационизма и легитимира тоталната война целяща безусловната капитулация на противника като инструмент в американската политика. Той породи и ядрената надпревара и студената война, и всесилието на военно-промишления комплекс, и тоталната шпионска война, и дори днешната глобална хегемония на Америка. И неслучайно тези, които днес управлявата американската империя отхвърлят идеята за “конспирацията Пърл Харбър”, също толкова яростно, колкото и техните предшественици отпреди 60 години”.

Историята обаче е онази, която трябва да отсъди, доколко справедливо и вярно е подобно заключение.

, през август 1941, Чърчил отбелязва “огромното му желание да се включи във войната”. В същата посока работят и представителите на стария англо-саксонски и протестантски елит на САЩ, а след нападението на Хитлер срещу СССР, и левичарските кръгове, разполагащи с немалко влияние по онова време. В същото време обаче, сред много широки обществени слоеве в страната, както и в Конгреса доминират откровено изолационистки настроения и ясно нежелание страната да се намесва в “поредната европейска война”. Това принуждава Рузвелт отчаяно да търси средство за да промени ситуацията. Той систематично и съвсем умишлено провокира японците да атакуват Съединените щати. Всъщност истинската му цел е война с Хитлер. Рузвелт очаква, че Фюрерът ще спази изискванията на Тристранния пакт и в случай на американо-японски въоръжен сблъсък, ще се намеси на страната на Токио. Президентът очевидно се е опитвал да улесни подобно решение на немския диктатор, демонстрирайки му “уязвимостта” на Америка. Ето защо, макар и да е добре информиран за планираната японска атака срещу Пърл Харбър, той не просто не предприема нищо за да и попречи, но демонстрира очевидно облекчение и дори задоволство след като тя вече е факт. В подкрепа на тази версия съществуват сериозни доказателства. повод за да не бъдем обвинени, че сме станали съюзник на комунистическа Русия ”. Няколко месеца по-късно Айкс отбелязва в дневника си: “отдавна съм убеден, че Япония ще стане поводът за намесата ни във войната”. накараме японците да ни атакуват първи, без да понесем големи загуби”. По-нататък Стимсън разказва, как двамата стигнали до извода, че в случая по-важни са не “загубите”, а убеждаването на обществото, че САЩ са станали жертва на японска агресия. дават удобния повод”. Буквално същото заявява и Рузвелт пред своите министри: “Имаме основание да смятаме, че германците са заявили пред Япония, че ако японците обявят война на някоя държава, те също ще го направят”. На следващата сутрин президентът подчертава пред автора на своите речи Розенман, че “Хитлер винаги е бил мишена номер едно”, изразявайки обаче опасението си, че много американци може би смятат войната в Тихия океан за по-важна от тази срещу Германия., няма да свика ведната командващите различните родове войски, както и министрите на флота и отбраната? Стимсън, Маршал, Старк и Хари Хопкинс действително са прекарали по-голямата част от нощта срещу 7 декември с Рузвелт. И всички те са чакали нещо, за което предварително са знаели, че ще се случи –